Самуилова крепост и Камешнишки водопад

На втория ден от нашата великденска почивка решихме да отскочим от Сандански (Ден 1) до Самуиловата крепост. Макар че бяхме решили да го караме лежерно, тази една единствена забележителност за мен не бе достатъчна за цял ден. Затова докато пътувахме заотварях едно по едно всички приложения с туристически забележителности в България, които имам свалени на телефона си и когато вече почти ядосано, че не откривам нищо, щях да изрева "няма ли кой да създаде един нормален мобилен пътеводител", Калин каза: "Една колежка ми спомена за един водопад в селата над крепостта, в полите на Беласица". Затова търсенето се превърна в питане към Гугъл - "водопад около Самуилова крепост". Така попаднахме на Камешнишкия водопад.

Ето къде се намират двете места едно спрямо друго. Точката с червения пин и надпис Unnamed Rd е мястото, на което оставихме колата и използвахме за изходен пункт за водопада. Намира се при бунгала Камена над с. Камена. А северната точка е Самуиловата крепост.

1. Самуилова крепост

От Сандански до крепостта се стига за около 40 мин. като се преминава през Петрич и покрай Рупите. Пътят до Петрич беше ужасен, но беше в ремонт и се надявам до началото на лятото на 2016 г. да придобие по-европейски вид. След Петрич до крепостта е нормален междуселски път без особено големи кратери. 

Крепостта се пада от лявата страна на пътя и пред входа на парковия комплекс има неголям безплатен паркинг. След портала за комплекса се върви за кратко по поречието на р. Струмешница. В тази част по брега има масички и пейки на сянка под дърветата, което е страхотно място за обяд и пикник за хората, които са решили да изкарат там целия ден. Има и чешма. За самата крепост се преминава по мост над реката и се стига до касата, където се продават билетчета за вход. За възрастни цената е 3 лв. Оттук нататък се изкачвате към крепостта, която е разположена на хълм. 

Всъщност крепост може би е силно казано. Комплексът представлява земно укрепление, което е било изградено от цар Самуил с цел да прегради пътя на византийския император Василий ІІ по пътя му към България. По по онова време императорът усилено се е борел да си възвърне загубените балкански територии. Локацията на Самуиловата крепост е стратегическа. Разположена е в Ключката клисура, между планините Огражден на север и Беласица на юг. От най-високата й част се разкрива красива панорамна гледка към клисурата.

Гледка от Самуиловата крепост на запад към Ключката клисура

Както казах по-горе, това не е типичната средновековна крепост, която сме свикнали да виждаме по нашите земи - с останки от царски дворец, църкви и т.н. Това е земно укрепление, което се състои от три вала и два рова между тях, разположени концентрично по скатовете на хълма. Т.е. единственото зидано тук са стените на първия, най-вътрешен вал (най-вътрешните крепостни стени) и камъните са служели само за подпора на стената от външната страна. В момента на крепостта този зид е почти незабележим. Всеки от трите вала представлява насип от пръст и надлъжно и напречно наредени дървени греди, които да задържат насипа. Постройките във вътрешността на укреплението са били землянки - вкопани жилища с дървена обшивка, които са били свързани по две с общ проход помежду им. Покривите са били двускатни. 

Землянка - жилище в Самуилова крепост

В началото на комплекса има възстановка на землянки. После се стига до монумент на Самуил, в който има зала с експозиция. Тук всеки посетител може да си припомни уроците по история от 6-ти и 12-ти клас, в които учехме за трагичната гибел на самуиловите войници: След многократните опити да навлезе в България и да си върне земите, Василий ІІ успял да заобиколи укреплението на Самуил през планината Беласица и да го нападне в гръб. Самият Самуил бил спасен от сина си и отведен в Прилеп. Голяма част от войниците му били убити, а тези, които останали живи, били ослепени. На всеки 100 слепи Василий ІІ оставил по един с едно око и ги изпратил при Самуил. Като видял българският цар тази гледка, сърцето му не издържало. След три дни умрял.

Монумент със зала

В експозиционната зала ще си припомните още много от историята в края на Първото българско царство. 

От монумента се продължава към третия, най-горен вал на крепостта. Това е валът с най-много землянки. Интересно е решението по пресъздаването им - те не са възстановени, а са маркирани на земята с настилка. Тук е открита и една по-различна землянка - доста по-голяма по размер и с разкрита пещ в югозападния ъгъл. За нея се предполага, че е била полевата резиденция на царя. Тя е частично възстановена и покрита с хале, в което има информационни табели за всеки един обект на територията на укреплението, а също и за процеса по провеждането на разкопките.

Наблюдателна кула

Заобикаляйки халето на царската землянка се натъкнахме на интересен обект. За няколко стотни от секундата наред с недоумението в главата ми се стрелнаха няколко предположения - Що за соц бетон е това? - извънземна чиния, мини Бузлуджа, паметник а-ла 1300 години България, но му липсва петолъчката? Приближавайки се прочетохме табелата: "Каменна основа на наблюдателната кула, чиято горна част е била дървена. От нея са наблюдавани подстъпите към укреплението." Все още се главоблъсках - виждам каменната основа, но защо е излято това ужасно бетонно чудо отгоре й? Качвайки се по стълбите към ринга между четирите колони, картинката започна да ми се изяснява. Соц археолозите са заложили на практичността и издръжливостта във времето, а не на красотата - въпросната извънземна чиния тип мини Бузлуджа пресъздава гледката от дървената горна част на кулата и същевременно дава възможност да се погледне от птичи поглед каменната й основа. Е, след като достигнах до това заключение, вече не бях толкова негативно настроена към това чудо на архитектурата. Наблюдателната кула бе и кулминацията, и заключението на посещението ни в Самуиловата крепост. След кратко хапване на бебешко пюре на сянка, се отправихме към Камешнишкия водопад.

2. Камешнишки водопад

Както писах по-горе, най-близкия изходен пункт за водопада е от с. Камена. Самият водопад се намира между селата Самуилово и Камена. Прочетохме, че може да се тръгне и от с. Коларово, откъдето преходът е около 3 часа по широка и добре маркирана пътека. Ние заложихме на кратката версия - от бунгала Камена (41.361086, 23.072139) кратък преход от 35 мин. до водопада. Първоначално се тръгва покрай едни изоставени бунгала, скрити в тревата, при които реката се преминава по малко мостче. После следва хоризонтална пътека с много интересна гора с криви клони.

Гората към Камешнишкия водопад

По-нагоре пътеката е стръмна, дори на места екстремна. Редува слизания и качвания. Маркирана е добре. В последният участък преди водопада са изградени много мостчета, дървени стълби и парапети, които са доста хлъзгави и нестабилни при влажно време. За сметка на това гората е много красива и макар и малко по-сложен с бебе, преходът наистина си заслужава. Като казвам по-сложен, имам предвид по-сложен за спонтанна разходка - по маратонки и без туристически щеки, както в случая бяхме екипирани ние. Ако тръгнете с добра екипировка и с нагласа за планински преход, нещата биха изглеждали по съвсем друг начин.

Пътеката към Камешнишки водопад в последната й част

Камешнишки водопад

Северните склонове на планината Беласица са изпълнени с малки и очарователни реки - Габровско дере, Свигьовица, Ремешница, Ключка, Яворнишка, Камешница, Коларска, Елешнишка, Иваник и Луда мара. Както виждте от имената им, всяка една от тях е кръстена на селото, до което достига след като напуска Беласица. Макар и с малък и непостоянен режим, тези реки са от ключово значение за населението в полите на планината - служат за питейна вода и за напояване. Всяка от тях крие по няколко водопада, скачащи през непроходими урви. Това е и причината до скоро те да не са били известни. Например, Камешнишкия водопад е първият и най-високият (21 м.) от каскада от няколко водопада. За наше съжаление след зимата никой не бе минавал по пътеката по-нагоре, а ние не бяхме добре екипирани, поради което предпочетохме да не откриваме тайнството на всички красоти на р. Камешница. Мисля си, че Беласица несъмнено може да бъде наречена планина на водопадите и за следващото ни посещение там ще бъдем по-добре подготвени, за да съберем максимално от добрата енергия на чистата вода.

Сандански

Романтичният спомен за люлеещите се мостчета, паркът с езерото и лодките, къщичката на Баба Яга и виенското колело беше изплувал на повърхността в съзнанието на Калин, малко преди да му задам въпроса „А къде ще ходим за Великден?”. Обикновено го задавам, а после сама си отговарям. Този път беше друго – „Сандански” отговори ми той без колебание и не срещна възражение. И двамата не бяхме ходили там от деца. Всеки от нас поотделно си имаше някакъв романтичен спомен от времето, когато ни водеха там уж на профилактика за белите дробове. Предстоеше да съчетаем тези спомени и да създадем нови - като пораснали, като семейство.

Предложението му наистина не срещна възражение, но нямаше да бъда себе си, ако се бях задоволила само със Сандански, и то за 4 дни. Отдавна исках да посетя Самуиловата крепост, на която (срамота!) не бях ходила. В наш стил е да комбинираме почивката с посещение на някоя по-неизвестна забележителност. Но за зла беда този път нямах абсолютно никакво време да диря предварително подобни места. В последствие обаче не изневерихме на традицията си. Заложихме на класиката, примесена с нотки импровизация и маршрутът се получи:

Ден 1: Сандански, разходка в градския парк и по главната улица
Ден 2: Самуилова крепост, Камешнишки водопад в планината Беласица
Ден 3: Мелник
Ден 4: Релакс и прибиране в София

Ето го как изглежда на карта.  В района на Сандански сме попътешествали около 130 км.

    

Мнозина от вас вероятно ще се попитат защо липсват Рупите и Роженския манастир. Преценихме, че точно на Великден това не са нашите места с 8 месечно бебе. Беше ни необходимо спокойствие, уединение, почивка. Така и се случи.

1. Настаняването

Резервирахме хотел Прим в Сандански. Две седмици преди Великден това беше единственият хотел със свободни места в района, поради което бяхме доста скептични. Очаквахме, че за цената от 32 лв. на човек в курортен град ще трябва да направим компромис с доста неща – като се почне от хигиената, та да се стигне до удобствата. Нооо...ударихме джакпота! Мястото е разкошно! Затова си заслужава да го опиша малко по-подробно. Хотелът се намира точно над градския парк и на 15 мин. стегнат ход от центъра. Персоналът е много мил и любезен. При настаняването ни бебешката кошарка с матраче беше поставена и оправена в стаята. Е, нямаше одеяло, но така или иначе ние си носехме. Широчината на спалнята е повече от 2 метра – страхотно място за лазене на непроходило бебе.  (Самите легла не ни бяха особено удобни, но това е въпрос на лично предпочитание). Хигиената е ок – банята е чиста, чаршафите също. Храната в ресторанта е вкусна, като дори и за моята безмлечна и безяйчна диета имаше добър избор. Няколко дни след като се прибрахме, установихме, че Калин си е забравил книгата там. Звъннахме по телефона - бяха я намерили и ни я изпратиха по куриер. И друг път ми се е случвало да забравям разни неща по хотели, но такъв жест досега не ми бяха правили (макар че това е напълно логично да се случи). Така че, определено препоръчваме, особено с деца! Има и външен басейн, който за съжаление не работеше още.

2. Сандански

Спомените от детствата ни напълно се оправдаха. Спокойствие и непринуденост са най-точните думи, с които бих описала Сандански. Хем е нормален град, хем си като на курорт, и хем има типичната курортна навалица, но е спокойно. Какво повече да искаш?

Всъщност от града видяхме само основното – градския парк и главната улица, но и това ни беше достатъчно. Градския парк е великолепен – чист, поддържан, обновен. В езерото от нашите спомени вече няма лодки, може би защото вече има лебеди. Лебедовото крякане беше истински вълнуващо за Елица, която се радва на всяко дребно, мърдащо създание. Езерото беше чудесен момент да й покажем на живо всички хвъркати животинки, които до този момент сме й показвали на картинки - лебеди, патици, птички и т.н.

Езерото в градския парк в Сандански

Фонтанът, каменната къща с чешмичката и къщичката на Баба Яга бяха следващите "забележителности" в парка, които създадоха еуфория у необремененото съзнание на 8-месечното ни бебе, колкото и то все още да не разбира всичко, което вижда. А аз едва сега осъзнах, че домът на злата старица представлява огромно буре с покривче.

Къщичката на Баба Яга в парка в Сандански

Виенското колело все още си работи. Има цели 8 „вагончета”, които изглеждаха, че се лашкат малко опасно при качването и слизането им. Затова решихме да не се возим. 

Друго, което ни направи силно впечатление бе релефната карта на Пирин. Най-ценното в нея - отбелязани са градовете и селата в полите на планината, които са изходни точки за туристически маршрути.

Карта на Пирин в парка в Сандански

Естествено, не пропуснахме да минем по въжените мостове. Колкото и да ми се искаше да се върна назад в детството, решихме да си спестим подскачането и люлеенето.

Въжен мост в Сандански

А детската площадка в горната част на парка е мястото, което заслужава аплодисменти. С голямо удоволствие се забавлявахме там. Дано на повече места в родната ни страница има подобни кътове за игра.

Детската площадка в парка в Сандански

 

Главната улица е мястото, което придава курортния дух на Сандански - заведения, магазини, сергийки с джунджурии и сувенири. Цени - от достъпни по-достъпни. Всъщност, най-интересното нещо тук бе Хамамът - възстановената градска баня. Нямахме време и може би донякъде желание да я пробваме, но се отбихме да я разгледаме след работното й време. Бяхме любезно посрещнати, макар че вече беше затворено. Показаха ни какво представляват зоните за къпане. Концепцията им е запазена както от едно време - за мъже и за жени отделно. Водата е минерална, с температура 37⁰ С. Басейнът във всяка зона е голям може би около 3 м. на 4 м., т.е. става само за потапяне. Обясниха ни, че има строги правила за ползването на басейните, като допускат влизането с бански за хората, които много се притесняват. (Естествено, нали трябва да имат клиенти). Самият ремонт е доста луксозно изпълнен, а обслужването изглежда на много професионално ниво, съдейки по отношението, което получихме ние след работно им време. Има рецепция, на която дават хавлии. На разположение на посетителите има лекар, с когото може да се консултирате за състоянието си преди да се потопите. Има и масажи. За момента не се предлагат допълнителни СПА услуги. И цената за посещение е 8 лв. неограничено във времето, но както ни казаха - едва ли може да седите повече от час.

Тук на главната улица има още една забележителност - Ранно-християнски комплекс. Открит е през 1967 г. Състои се от трикорабна базилика, изградена в средата на ІV век и е съществувала до VІ век. На запад от нея е открита главната улица на града, т.нар. cardo maximus. А на север от базиликата са открити помещения, за които се предполага, че са били част от епископската резиденция. В периода ІV-VІ век този комплекс е играел важна роля в разпространението на християнството по нашите земи.

Ранно-християнски комплекс в Сандански

Дотолкова ни стигна времето за Сандански. На следващият ден се отправихме към Самуиловата крепост и Камешнишкия водопад в Беласица.
 
 

  

Картала - на ски и преходи с бебе

Картала над Благоевград като че ли се оказва единственото място в България, което предлага комбинация от добри ски писти за възрастни и за деца, места за пантене, за разходка и възможност за гледане на бебе паралелно с карането и разходките. И най-ценното - на един хвърлей е от София, особено сега вече с новата магистрала. Разстоянието е 130 км. - 1 час по магистралата до Благоевград и още около 40 минути до самата местност Бодрост, където е ски пистата.

Още преди Елица да се роди се бяхме замислили как точно да организираме годишната ски почивка с новия малък член на семейството. Беше ясно, че едновременно няма да можем да караме и ще трябва да се редуваме. Но при хранене на бебето на 3 часа купуването на целодневна карта за над 50 лв. за мен ставаше почти безсмислено. И понеже Пампорово ни е любим курорт, решихме да пишем на Пампорово АД с предложение да направят многодневна карта за двама възрастни - родители, с която да се редуват да карат и да гледат детето. Отговорът им беше отрицателен - достатъчен повод, за да изоставим любимия курорт. На другите нямаше смисъл да пишем.

Седнахме и изброихме всички курорти в България и стигнахме до единодушния извод, че Картала е единственият, който ни предлага това, което ни трябва - дълга червена писта, възможност да караме с една карта, макар че по принцип е забранено (но няма камери, които да следят), хотелът е на пистата - много важно наше изискване, топъл и уютен е за гледане на бебе, цените са напълно приемливи, пътеката към х. Македония е повече от приятна за разходки със ски или с бебе, а дори да отидем с компания с по-големи деца, има подходяща писта и за тях. Само трябваше да падне сняг. А това се случи през последния уикенд на януари.

Хотелът...

За наша неприятна изненада нацелихме зимната ваканция на учениците и в хотела на пистата и в х. Бодрост нямаше свободни места. Затова по препоръка на познати резервирахме в хотел Орбита на около 25 км. преди Картала, точно над Благоевград. Хотелчето е три звезди, топло, гостоприемно, с отзивчив персонал. Сложиха бебешко креватче в стаята, затоплиха я предварително. Ресторантът е добър - менюто е разнообразно, поръчките идват бързо и най-хубавото - съобразяват се с хората на специална диета. Всяко ястие е с отбелязани алергени, а ако помолиш да не слагат определена съставка, приемат молбата с усмивка. Като оставим настрана по-далечното разстояние от пистата, единственият недостатък, който намерихме, беше, че каналите в баните не се оттичаха добре.

Разходки с бебе и без бебе... 

Пристигнахме в петък около 10.30 ч. сутринта. За зла беда времето беше много топло и казаха, че пистата ще работи до към 13:00 ч., за да я съхранят за предстоящия уикенд и за ученическата ваканция. За сметка на това цената на картите беше 16 лв. - разумна стойност за 2 часа спорт. Калин се екипира и потегли към пистата. А аз останах да се разхождам с Елица по пътеката за хижа Македония. 

Пътеката от Картала за х. Македония

Пътеката за х. Македония започва от там, където завършва асфалтовия път до Картала. Тя посреща туристите с рядко срещана красота.

Началото на пътеката от Картала за х. Македония

След около 200-300 м. след края на пътя се стига до голям портал с информационни табели за резервата Парангалица, за екопътека "Запазена Парангалица" и за Специализирания маршрут за велосипеден и конен туризъм от Картала през х. Македония  до Семково.  При портала има кът за отдих с дървени навеси, пейки и маси. Разположен е на 1450 м. надморска височина, в близост до брега на р. Благоевградска Бистрица. В по-топло време изглежда перфектното място за излети и пикници с деца за хората, които не са тръгнали на преход.

Кът за отдих

Другото интересно тук е екопътеката "Запазена Парангалица". Тя води до входа на най-стария резерват в парк Рила - Парангалица. Името му идва от гръцки и означава "запазено", "завардено". В резервата се опазва най-високото смърчово дърво - 57 м. на възраст 370 години. Тук се намират и най-големите популации на рилска иглика.

Разстоянието от Картала до х. Македония е 11 км. През лятото пътят е черен, през зимата - донякъде обработен от снегоутъпкваща машина, а по-нагоре (след 4-тия км.) имаше само следи от моторни шейни, с които вероятно качват провизиите за хижата. Пътеката е широка, с доста умерен наклон и е подходяща за лежерни разходки с туринг ски или пеша. Първият ден се разходих по нея около час с Елица в ергономичната раница. През втория ден направихме бойното кръщение на Еми в ски туринга като попантихме около 5 км. 

С Еми по пътеката за х. Македония. На заден фон - писта Картала

Ски писта Картала

Ски пистата на Картала е дълга около 4.5 км. Трудността й е средна, т.е. пистата е червена. В горната част е равна (300 - 400 м.) и постепенно се излиза на по-стръмна част, която е тясна и леко във формата на улей. Към средата трасето се разширява и наклонът става по-полегат, но финалът отново е стръмен. Пистата се обслужва от кабинков лифт. Има и паничка, която стига до средата, но тя е за по-про скиори. Минава през гората и ако паднеш - единственото спасение е слизане/качване по трасето й, което може да е доста неприятно начинание. Непосредствено до червената писта има синя, обслужвана от бейби влек - супер подходяща за всякакви начинаещи. Дължината й е около 300 м.

Пистата в най-горната част

Пистата в най-долната част

Детската писта

Освен, че кабинковият лифт тръгва от сградата на хотела, там има и ресторант, в който прекарахме голямата част от времето, в което не разхождахме Елица - удобно място за почивка в случай, че се прецакате като нас да отседнете по-далече. И така - изкарахме два перфектни слънчеви дни в каране на ски, пантене и разхождане на бебе. Цялото това удоволствие ни струваше около 150 лв. за двамата с бебето без транспортните разходи - цена, която едва ли може да се постигне на другите ски курорти, поради което няма как да не я отбележа :) А сега само остава да се надяваме, че проверките на лифта от държавните органи ще завършат с положително заключение.

На Черни връх с бебе

Бих казала, че Черни връх е един от най-лесните първенци за изкачване. По него се стига по широка и почти равна пътека, с едно по-стръмно изкачване в края на маршрута. При хубаво време, лятото разстоянието от Голи връх до Черни връх се изминава за 1:30 ч. с умерен ход, а през зимата за около 2 часа. Когато е тихо и слънчево, преходът наподобява разходка в парка. Поради тази причина избрахме Черни връх за "дестинация" в слънчевите коледни дни на 2015 г.

На Черни връх може да се качиш от три различни места - от Алеко или Голи връх, откъм Конярника и откъм Железница. Пътеката от Голи връх е най-полегата. Тя започва от завоя преди хотел Морени (42.590185, 23.293623). Може да паркирате или на уширението при завоя, или на паркинга на хотела и да се върнете малко надолу по пътя. Времето, което ще ви отнеме да стигнете до там с автомобил е около 30 мин. от София.

Преди Коледа Елица тъкмо беше навършила 4 месеца. А мъглата в София не се беше вдигала от дни. Скучно е да прекараш Коледа пред телевизора и в ядене и пиене, поне за нас. Затова се възползвахме от инверсията - когато в София има ниска мъгла, обикновено на Витоша има прекрасно слънце. Планината беше побеляла и прекрасната зимна картина създаваше усещане за спокойствие.

Макар Черни връх да е не много висок - 2290 м., височината му не бива да се подценява, особено с малко бебе. Затова го изкачвахме в продължение на много дни преди Коледа, с цел да аклиматизираме бебето. 

Защо е нужна аклиматизацията при бебетата, когато са на планина?

Еритроцитите са елементи на кръвта, които пренасят кислорода от белите дробове до тъканите и въглеродния диоксид от тъканите към белите дробове. Те също така съдържат хемоглобин, който е важен буфер в поддържането на киселинно-алкалното състояние на кръвта. Както ни каза педиатърът, при бебетата еритроцитите са в много по-малко количество спрямо това при възрастните. На практика това означава, че на по-високата надморска височина (колкото и тя да не е висока за възрастен човек), където има по-ниско съдържание на кислород, бебето диша по-трудно и не оросява добре тялото си. При недобро оросяване може да се получат измръзвания. Затова телцето трябва да се адаптира към променената околна среда. Все пак бебета се раждат и на 4000 м. над морето. Ясно е, че може да се живее на такава височина, но преходът към нея трябва да се прави плавно.

Ето как го направихме ние: още месец след раждането започнахме да водим Елица на планина. Ако приемем, че в София средната надморска височина е 550 м., през първия месец я качихме на 1000 м., през следващия месец веднъж седмично я качвахме в ниските части на Витоша, докато за навършване на втория месец отидохме на Алеко, където височината е около 1800 м. В следващите два месеца ходехме на различни места на Витоша два пъти седмично - на Дендрариума, на Златните мостове, на х. Момина скала, на Офелиите. Когато падна хубав сняг, в началото на декември започнахме разходки с количката от Голи връх към Черни връх. Първият път се качихме до под Стената, вторият път - до над антената, третия път до разклона на синята и зелената писта, после до подхода за върха при дупката. Междувременно правехме разходки и до Конярника. 

На Никулден на Алеко с баба и дядо

С татко в обедната му почивка на Голи връх, 12.12.2015 г.

На Коледа, на разклона между Синя и Зелена писта

26 декември - на Конярника

27 декември - на Черни връх

За ентусиастите като нас ще кажа, че преходът до Черни връх в по-голямата му част направихме с количката. Причината - бебето си лежи удобно, може да спи, може да се раздвижва, когато поиска. Имаме и ергономична раница, но я използвахме за последния участък, където е стръмно, пътеката е по-тясна и непроходима с количка. Причината да не използваме раница през цялото време е, че краката на бебето висят надолу, то е поседнало на артериите си, което прави риска от измръзване по-голям. Важен аксесоар са и очилата. Отражението на слънцето в снега е много силно и опасно за всеки, какво остава за едно бебе.

Не знаем дали Еличка е първото четиримесечно дете, качено на Черни връх, а и няма значение. И дори и да изглеждаме лекомислени да водим детето си на тези места (както е според педиатъра ни) със сигурност може да кажем, че по-добре на Черни връх, отколкото в София в мъглата :)