Пролетна разходка в София

Идвало ли ви е някога на ум да си направите туристическа разходка из родния град? И да го погледнете така, както го гледат чуждоземците - със забележителности, паметници, галерии, музеи, фонтани, магазинчета за сувенири, заведения за хапване, капанчета, градинки, паркове, ...

Преди години, като деца, една приятелка ми сподели, че всяка година с родителите ѝ правят разходка из София и се снимат пред ключови забележителности - за да си имат снимки в родния град. Стори ми се странна идея - нали това ти е родният град - знаеш забележителностите наизуст, знаеш и помниш как изглеждат? Тогава за какво са ти снимки, още повече всяка година? 

След години попаднах на снимки на прабаба ми от пл. Св.Неделя. Не го разпознах. Наложи се да питам баба ми кое е мястото. Тогава вече придадох по-ясен смисъл на практиката на приятелката ми със снимките. Оттогава идеята за разходка из София с цел снимки ми е застанала като must do. Не за мен. А за децата ми, за внуците ми, дай боже и за правнуците.

И ето! Много години по-късно намери реализация!

"От днешната разходка в центъра на София най-впечатляващи бяха Лъвът. И сърничките. И огънят. И онези къщи с топъл въздух под пода, които са нямали бани. И гробът на Васил Левски. Той защо се казва Весил? Защото са го увесили на въжето ли? Хареса ми също Народният театър с фонтана, където се къпе една жена. Тя навярно е барелина. А най-хубавото място в София е Царската градина." - разказа Елица (на 4.5 г.) в обобщение на разходката.

"А аз ще ви разкажа приказката за лъва, сърничките, Тити, Ики, тати Калин и мама Цвети в подземието, когато земята се е разрушила" - добави Иглика (на 3 год).

Четете внимателно, ако искате да научите къде са лъвът и сърничките, огънят, баните с пара под пода, гробът на Васил (или както Елица заключи - Весил) Левски и подземието на Ика.

Стартирахме разходката от пл. Княз Александър I или както е известен разговорно - Жълтите павета, паркингът срещу галерията/Двореца или може би - от Мавзолея.

Тити и Ика на пл. Княз Александър I 

Идеята беше по-скоро да се разходим на слънце и да се порадваме на подредените пролетни градини на София, докато е чиста и празна от хора, които са тръгнали на Витоша. След падането на КПП-тата на градовете и отварянето на планините, които бяха затворени заради мерките против разпространението на коронавирус, беше логично градът през уикенда да опустее и да стане повече от перфектен за разходки.

Като цяло, не сме имали за цел да натъпчем в главите на невръстните ни деца кое какво е и къде се намира в София, но любопитството на по-голямото за това как е станал градът и защо живеем в него, несъзнателно ни отведе натам да обясняваме за всеки камък и храст.

- Мамо, какви са тези камъни тук с надписи?

- Това е Националният археологически музей. В него са събрани археологически находки от цялата страна - това са неща от миналото, които учените са намерили в земята.

- А защо на камъните има надписи?

- Защото навремето не е имало табели и толкова много книги, както днес, и за да запазят информацията кое какво е било, са пишели върху камъните.

- А кой е правил тези надписи?

- Обикновено владетелите на градовете са възлагали на хората, които са можели да пишат, да ги надпишат и да ги поставят на важно място, където другите хора да могат да ги четат.

Естествено, ако децата ми бяха по-големи, щях да им разкажа още много - започвайки от това че Археологическият музей е направен в сградата на джамия, до това да влезем и да разгледаме. Нооо... в ситуацията на извънредно положение музеите все още са затворени.

- А онези червени чичковци, които стоят пред онази врата така мирно какви са? - пита Ика.

- Това са гвардейци. Те пазят входа на Президентството. Трябва да стоят мирно, облечени в униформи. Сменят се на всеки час. 

- А тук работата на Президента ли е? Виж, той отпред си има шадраван.

Оттук нататък се упътваме към ротондата Св. Георги в двора на Президентството. Първото, което децата виждат, отново са...

- Мамо, тате, а тези камъни какви са? От счупени сгради ли? Земята се е счупила и ги е разрушила? - отново питат децата.

Тити и Ика в двора на Президентството при ротондата Св.Георги

Елица много иска да знае как са направени градовете. Как, кога и кой е построил всички блокове, улици, магазини, паркове. Често ходим в Музейко, където има интерактивна игра за построяване на град. Това вече ѝ е изградило представа, че първо се почва от малко селище, продължава се със село, после селото расте и става град. Но ето, сега е моментът да ѝ обясним колко стар град е София всъщност и как старите и новите градове се трупат един върху друг.

Обясняваме набързо, че това са останки от антични сгради.

- А защо всичко е само камъни и тухли? Кое им е било спалнята? - пита Елица.

- А къде са им леглата? - пита Ика.

- А какво е това мостче? - пита Елица за арката, от която е тръгвало разпределянето на топлия въздух по въздушните тръби на хипокауста.

И тук идва ред да обясним как навремето хората не са имали парно, топла вода, климатици, бани и тоалетни вкъщи и как е трябвало да пестят всеки един ресурс, защото е бил оскъден. Разказваме набързо как подовете на къщите са били вдигнати на колони, а под тях е имало пещи с огън, които да нагряват въздуха и той да обикаля по тунели, за да топли всички стаи - така наречения хипокауст.

- А какво пише на този камък? 

- Пише, че това отсреща е най-старата запазена сграда в София. Тя е църква. Днес тя е на около 1700 години. Това е все едно...

- Когато е бил роден Исус Христос ли?

- Да, почти. Малко след това.

Елица настоява да влезем в ротондата, но поради липса на маски решаваме, че ще оставим за следващия път, когато пораснат и започнат още повече да разбират къде са. С Калин се замисляме, че и двамата нямаме спомен да сме влизали вътре.

Продължаваме към Ларгото. Слизаме по стълбите на подлеза към метрото и Елица възкликва: Вижте, още една антична църква!

- Да, това е църквата Св. Петка Самарджийска.

Отново с Калин се споглеждаме и без да има нужда да говорим, се разбираме - срамота, и тук не сме влизали за толкова години живот в София. Но няма да е и този път.

Елица за пореден път прави опити да се покатери по античните стени и пита: Какво пише на този камък? 

- Пише, че хората смятат, че тук е погребан Васил Левски след като е бил обесен. Ти помниш ли кой е той?

- Знам, че има един паметник. Бил се е за свободата на България.

Правим бързо кръгче в Ларгото, което за Ика е подземието на счупените сгради. Децата се радват на множеството стени от камъни и мостовете между тях, по които могат да тичат. Не спират да питат: А тази стая каква е била, а онази каква е била? А кухнята къде е била? А банята? Ама как така не са имали баня? Къде са се къпели? Ааа, виж, и тук са имали подово отопление! Виж, и улица с колони са имали. А за какво са им били колоните? - задава поредния труден въпрос Елица, търчейки по Декуманус Максимус - главната улица на античния град Сердика, която върви от изток на запад. 

Почти 5-годишното ни дете вече знае посоките на света и след обяснението ни за Декуманус Максимус, логично пита  - "а коя улица върви от север на юг?". Аха, виждате ли колко е просто и ясно да построиш един античен град? Дори едно невръстно дете знае как трябва да е. Казваме ѝ "Хайде да вървим нататък и да намерим тази улица. Тя се казва Кардо Максимус" и тръгваме обратно през Ларгото в посока джамията, отново през антична Сердика. 

Тити и Ика при Антична Сердика

Четем табела по табела за къщата на Магистрата, за къщата на Феликс. И малко преди входа на втората линия на метрото виждаме табелата за 40м. отсечка от Кардо Максимус. Елица е доволна от откритието си. Но дребната ѝ физика вече търси сянка и вода. Влизаме в метрото, където погледът на двете деца е привлечен от следващата антична забележителност - нещо в земята под стъклен под.

- Това са кости на умрял човек! - възкликва Ика.

- Кой е заровен тук, тате? - пита Елица.

- Това е паднала стена, която е била направена от пръчки и пръст. - прочита Калин от табелата и отговаря на два-три следващи въпроса - защо стената е направена от пръчки, каква стена е била и защо е паднала.

След кратка почивка излизаме навън. Качвайки се по стълбите, се радвам, че приключихме с антична Сердика и безкрайните въпроси за камъните и надписите, които провокират последните уморени останки на въображението ми да размърдат сивото ми вещество.

- А тази сграда отсреща защо има такава висока кула?

 (Добре, че вчера гледаха филма за Аладин - помисля си Калин и отговаря).

- Това е джамия. Тя е както църквата, но на мюсюлманската религия.

- А какво е религия?

- Различните народи си имат различни вярвания за това кой е техния Бог. Ето, нашата религия тук в България е православното християнство и вярваме, че богът ни на небето е Господ, а човекът му на земята - Исус Христос. А Аладин, за когото вчера вие гледахте, е арабин. И арабите вярват, че техния бог на небето е Аллах, а неговият човек на земята - Мохамед.

Идеята за различните религии, богове и техните пророци очевидно не впечатлява Елица толкова, колкото:

- Хей, вижте там каква торта има! Онова кръглото! Зеленото!

Фонтанът пред Музея на София все още не работи. И очевидно, много наподобява за Елица на торта. Толкова много, че чак не желае да разбере каква е шарената сграда насреща, какво е била (а толкова много питаше за това къде са се къпали хората, като не са имали вода вкъщи) и какво е сега.

Регионален исторически музей-София, бивша Централна минерална баня

Добре, че след малко достигаме до чучурите с минерална вода отстрани на сградата, за да направим разлика между нормалната вода от чешмата и минералната вода.

Децата очевидно вече са изморени от първата част на разходката ни. Вече не искат да задават въпроси. Искат пейка на сянка, вода и място, на което да рисуват с тебешири. Отправяме се към Царската градина.




Пътьом се спираме и за една снимка, която правя във всеки един град по света, който посещавам. Имам цяла огромна колекция от подобни капаци на шахти и ето - добавяме една и от София. Много е важно и крачетата ни да са на капака, за да докажем, че именно ние сме били там.

И най-накрая стигаме до Царската градина, където да отдъхнем, децата да порисуват и да хапнат първия за годината сладолед!

Тити и Ика в Царската градина зад Националната художествена галерия (бившия Дворец)

Очаквайте скоро Част II, в която ще научите за лъва, сърничките, барелината, която се къпе във фонтана, както и за Кирилица и Методиевица.

За разходките по време на коронавируса

Уважаеми генерал Мутафчийски,

И аз реших да пиша. За да стана част от онези хиляди недоволни луди, които имат мнение по въпроса и Ви заливат с писма. И знам, че едва ли ще го прочетете. Но все пак ще пиша. Просто ей така. Да упражнявам краснопис. А и защото като си го напиша, може най-накрая да вземе да ми олекне. По-евтино и безопасно ще е от това да отида на психолог.

Та така, снощи Ви гледах по телевизията. Всъщност, обичайно аз не гледам телевизия, та едва снощи разбрах кой сте. Как е възможно ли? Еми, ей така - пети месец си седя с децата вкъщи и за да не се напрягам излишно допълнително, не се информирам за нищо. Първо беше Коледа, после варицела, после грипна ваканция, после карантина от скарлатина в градината, после въшки, после пак грипна ваканция и накрая пандемия. 

Но след като мина варицелата поне на Витоша си ходехме – да възстановим имунитета на слънце и да играем със снега, да караме ски. И беше хубаво. Пък сега от два месеца и Витоша нямаме. И днес децата генерално изтрещяха. А аз каталясах. Сринах се.

И тази вечер буквално като труп легнах на дивана (нещо, което не ми се е случвало с години) и докато обяснявам на майка ми по телефона как вече съм +20 кг. от застояване и нито костната, нито ставната, нито мускулната, нито психическата ми система вече издържат да се грижа денонощно за 2 деца на 3 г. и на 5 г., реших да включа телевизора. Добре, че през това време мъжа ми приключи хоум офиса и реши да изкара децата на разходка - до магазина, защото на Витоша не може.

И на последния въпрос в интервюто, Вие, ген. Мутафчийски, много се замислихте. Доста дълга беше паузата – „истината ли да им кажа на хората или това, което е удобно да чуят?“ Това ли се чудехте? И кое избрахте? Удобната истина?

Ето какво отговорихте (преразказвам): „Пишат ми, че четири седмици вече седели вкъщи, не излизали. На хората никой не им е забранявал да излизат. Не им е забранено да ходят на пазар, не им е забранено да извеждат кучето, не им е забранено да извеждат децата на разходка, не им е забранено да ходят на лекар.“ – та, какво сме били искали повече ние хората? В другите държави е далеч по-рестриктивно. А тук видиш ли, за една Витоша ревем. Прав сте! Не сме прави да ревем.

Но да се върнем на това, което не ни е забранено.

Не ни е забранено да ходим на лекар.

Да, вероятно?! Че кой може да те лиши от това право, при все че плащаш осигуровки? Освен когато си бременна и имаш нужда от женска консултация, а такава е ЗАБРАНЕНА. Или поне беше забранена до преди седмица. Имах записан час за 9 април. Звъня:

- „Да идвам ли?“

– „Ами, не, госпожо, ще дойдете като почнете да раждате.“

- „А дотогава какво да правя?“

- „Ами, ако нямате спешни оплаквания – кървене, контракции, изтекли води, ще си седите мирно и тихо вкъщи. Само ако има някое от споменатите, заповядайте“.

Е, верно е, прави са. Баба ми да не е ходила всеки месец на женска консултация? Ама то тогава и по-малко новородени са оцелявали.

А аз сега как да преценя дали 20+ кг са спешни оплаквания? Как да преценя дали кръвното ми е в норма като нямам апарат да си го премеря вкъщи? Получавам задух. Ей така, внезапен спазъм на дишането, ама как да преценя дали е от обездвижване, от дебелост или имам корона вирус? Получавам крампи, имам тикове на очите, изтръпват ми ръцете, въпреки че се тъпча с максимална доза магнезий – ама то било просто щот съм бременна. Да съм си седяла вкъщи, че сега не е време за лекар. Ще ми мине като родя.

На една приятелка дори направление за раждане не ѝ издадоха, защото няма женска консултация. Та трябваше да си плати приема за секцио. Нищо, че е осигурена.

Та да питам аз, ген. Мутафчийски,

- след като и досега имахме право да се „разхождаме на лекар“, защо уважаемата госпожа на регистратурата каза да си седя вкъщи?

- защо никой не се сети да публикува някъде някаква полезна информация за това при кои състояния кои симптоми са притеснителни и е нужно да отидеш ПРОФИЛАКТИЧНО на лекар, за да се увериш, че всичко е наред или пък да предотвратиш по-сериозно състояние?

Както е ясно, с тези мои „обичайни симптоми“ не върви да отида на спешен кабинет, май? Защото не са кървене, контракции и изтекли води.

- И колко хора днес умират не от корона вирус, а от това, че ги е страх да отидат на лекар, защото имат уж „обичайни симптоми“ за хроничното си състояние?

Дъщеря ми е с астма. И от есента е на инфалации с кортикостероиди. По принцип се наблюдава ежемесечно. Но сега вече няма детски консултации и не се наблюдава. Съответно, и на пулмолог не може да отиде.

- „Детето ми е здраво. Не е получавало пристъп от декември. Може ли да му запиша час за профилактичен преглед, за да се консултираме с наблюдаващия лекар как да продължим терапията? Изтекоха ни рецептите за получаване на лекарствата по Здравна каса и е важно да уточним ще ни бъдат ли изписани нови или ще спираме лечението за лятото.“

- „Ами, щом детето Ви е здраво, няма нужда да го водите на лекар. По-добре не рискувайте и си стойте вкъщи.“

… демек, сама решете дали да продължите да давате лекарства на своя глава, закупувайки си ги със собствени средства или да му спрете терапията.

Пак да попитам: за колко хора в страната ПРОФИЛАКТИЧНОТО наблюдение на хроничните им заболявания е неофициално спряно по този начин - от съображения за сигурност?

Пък уж не ни било забранено „да се разхождаме на лекар“. Обаче, май е. А?

Не ни било забранено да разхождаме кучето.

Аз куче нямам. Имам две деца. И едно трето в корема.

Не ни било забранено да разхождаме децата.

В квартала – да. По улиците – да. Така че да дишат прахоляка от минаващите коли, с риск някое надрусано камикадзе да ги очисти.

Паркове, градинки, люлки, пързалки – ясно, забранени. Защото короната трае по 3 дни на пластмаса и желязо, а люлките и пързалките са именно от тези материали. За площадките съм съгласна. Но парковете? Каране на колело, кънки, тротинетки? Все индивидуални спортове. Риско от размяна на микроби - нулев. Вместо да има някаква регулация, по-лесно е да има забрана.

Мили ми управляващи, когато шофираш нощем на неосветен участък от пътя в ненаселено място, имаш право да ползваш дълги светлини, нали? Но ако насреща идва автомобил, длъжен си да превключиш на къси. Шофьорите спазват това правило дори не заради закона, а заради своята собствена безопасност. Е, тогава, толкова ли е трудно да повярвате, че всеки човек ще спазва личната си безопасност като си поставя маската в момент, когато се разминава с друг човек в парка така, както го прави и на улицата, и пред магазина, и когато е на лекар, и когато разхожда кучето или децата по прашните улици? Защо тогава в магазина може да се ходи, а в парка не може?

И на Витоша не може…?!

Естествено! Много по-удобно е да разхождаш едно 3-годишно дете с астма по софийските улици. Ама бил вече по-чист въздухът. Я елате в нашия квартал, да видите след всяка кола колко е чист въздуха. А и тротоари няма.

И, за да бягаме от квартала, какво правим – натоварваме се на колата и отиваме до някой голям магазин. Мъжа ми влиза да пазарува, а децата карат колела на паркинга, докато аз с корема тичам след тях, за да не ги удари някоя маневрираща кола. Така е, като няма парк, няма Витоша… на паркинга все пак е една идея по-безопасно – може да има надрусани камикадзета, но няма коронавирус.

И все пак не е забранено да се разхождаме на пазар, нали? Трябва да сме щастливи, че имаме това благо.

Явно, че в магазина, на закрито, опасността от зараза е по-малка от тази да отидеш на разходка на открито на Витоша. Където цял ден може да не срещнеш никой, особено през седмицата. Та затова ли, генерале, акцентирахте, че не ни било забранено да се разхождаме на пазар?

Но ние и в квартала ходим на пазар. Знаете ли как?

Онзи ден четохме с децата приказката за Крали Марко - как поробителят кара три синджира роби. Първия синджир – с млади жени - майки, оставили невръсните си деца да плачат в люлките. Вторият синджир – най-личните девойки от селото. Третият синджир – най-знатните момци. И, докато чета, се виждам аз себе си в първия синджир, вървя по тротоара на квартала, във втория синджир съм вързала децата, в третия – мъжа ми. Отиваме да се разхождаме. На пазар.

И да си дойдем на думата.

Естествено, че най-голямата болка ми е Витоша.

Нали именно за това си упражнявам краснописа :). Защото очевидно е по-безопасно да си с астма и да се разхождаш в прашния квартал, да се разхождаш на пазар, да се разхождаш на лекар, но е супер опасно да се разхождаш в парковете, градинките и най-вече на Витоша.

Знаете ли защо Витоша беше затворена? Не защото много хора бяха тръгнали да се разхождат и се скупчиха на едно място в първия уикенд на извънредното положение. Беше затворена от НЕКАДЪРНОСТ.

Представете си утре да кажат: „Отваряме Борисова градина и Южен парк за всички столичани. Но и двата парка ще имат по един отворен вход. За Южния парк всички трябва да влизат само и единствено през централния вход на Витошка. За Борисова градина всички ще влизат само и единствено откъм стадиона. Времето на допускане ще бъде от 11 до 15 ч.“

Представихте ли си го? Представихте ли си манифестацията за вход в Южния парк, започваща от НДК и тарапаната от автомобили и пешеходци на Стадиона?

Ей това се случи на Витоша в онзи уикенд. Планината има два основни подхода. Бояна и Драгалевци. Полицията спираше всички с автомобили именно на тези два входа, вместо да разпръсне тълпата из целия парк. И като си тръгнал с колата и те спрат, паркираш на първото удобно място и продължаваш пеша. И се получи така, че всички паркираха на едно и също място и продължиха оттам пеша, по едно и също време. Същото като в примера ми с Южния парк и Борисовата. Е, как да не стане манифестация?

Я да видим сега малко статистика:

Планина Витоша се простира на площ от малко над 300 кв. км. Поне така твърдят Гугъл и Уикипедия, ако напишеш „площ Витоша“. А ако напишеш „площ София“ излиза, че „населените места и урбанизираните територии заемат 245.5 кв. км“. 

Излиза, че Витоша е с по-голяма площ от София. Със сигурност схващате идеята и няма нужда да навлизам в детайли като гъстота на застрояването и колко реална площ остава в града за разходки, като махнем застрояването и забранените паркове, а и колко е реалната площ за разходка на Витоша, ако планината бъде организирана по КОМПЕТЕНТЕН начин за целта. На кое от двете места разстоянието между хората ще е по-голямо и по-безопасно с оглед разпространяване на болестта – очевидно е.

И сега ще ми кажете: много е лесно да даваш акъл, но от идеята до реализацията – бездна.

Не е бездна, стига желание да има.

През 2007 г. пътувах през австрийските Алпи. Първоначално бях безумно възмутена как е възможно важен пътен проход през природен парк да има работно време – от 5:30 сутрин до 20:30 вечер и дневна квота за допускане на лица с автомобили. След като поостанах 10-тина дни в района, разбрах, че това е една от най-смислените регулации, на които съм попадала някога – и за природата, и за хората. За природата – за да не се натоварва и да се опазва, за хората – за да могат да се възползват от богатствата на природата и да имат пълноценна възможност да им се насладят.

Но това далеч не значеше „пускаме 300 автомобила и който влязъл – влязъл, другите да се връщат“. Това значеше, че трафикът се разпределя равномерно по пътните артерии през целия парк. Може да пуснат и 2000 коли днес, стига да са равномерно разпределени по площта и във времето. 

На входа питат с каква цел се качваш нагоре – с цел преход до върха, с цел лека пешеходна разходка, с цел посещение на туристическите атракции (златни мини от едно време, музеи, обсерватории и т.н.), с цел вело туризъм, с цел ски туризъм, с цел просто преминаване с автомобил през прохода без да спираш и т.н. И съответната такса с билетче, на която е описана целта. Ако правиш друго - глоба.

Естествено, на Витоша за толкова кратко време не може да се внедри такава съвършена система. Не защото е трудно или скъпо, а защото първо – няма да има желание от отговорните институции и второ – за да не вземе видиш ли да се разбуни обществото точно в тоя момент.

Но може да се направи елементарна организация на база австрийския опит – изчислява се капацитетът за паркиране пред всяка една хижа и на всяко едно друго удобно пространство за целта. Слага се квота за навлизане с автомобили. И се организира движението на всеки един разклон, така че да се насочва само и единствено към свободните места, за да не се получава струпване на хора. И тръгващите нагоре трябва да са наясно – където те пуснат, там ще се разхождаш. Без своеволия. Без претенции и разправии. Ако не си съгласен накъде те насочват, просто не се качваш. А пешеходците, тръгнали от града, нека си се качват свободно. И да няма паркиране на входовете на парка на Бояна и на Драгалевци, за да не се струпват хора там и да стават манифестации.

Е, да, изисква се човешки ресурс за реализацията на подобна идея. Изисква се решителност. Изисква се последователност. Изисква се твърдост. Но на нас българите, особено второто, третото и четвъртото доста ни липсват (личи си по отмяната на заповедите на третия час). А за човешкия ресурс – той така или иначе в момента спряга глагола „правя нищо“, вардейки неуспешно всяка пътека на входа за парка.

Не е чак толкова сложно да осигуриш на обществото слънце. Да не го превръщаш в роб като от приказката за Крали Марко. Просто се иска малко повече воля. И съм убедена, че ако се дръпне една проста сметка, ще излезе, че е по-евтино да организираш парковете по правилния начин, при съблюдаване на всички мерки за безопасност, отколкото ако оставиш хората в изолацията, така че да се напълнят лудниците, да се повишат убийствата и самоубийствата вследствие на липса на чист въздух, десоциализация и семейна корона-изолация.

Самуилова крепост и Камешнишки водопад

На втория ден от нашата великденска почивка решихме да отскочим от Сандански (Ден 1) до Самуиловата крепост. Макар че бяхме решили да го караме лежерно, тази една единствена забележителност за мен не бе достатъчна за цял ден. Затова докато пътувахме заотварях едно по едно всички приложения с туристически забележителности в България, които имам свалени на телефона си и когато вече почти ядосано, че не откривам нищо, щях да изрева "няма ли кой да създаде един нормален мобилен пътеводител", Калин каза: "Една колежка ми спомена за един водопад в селата над крепостта, в полите на Беласица". Затова търсенето се превърна в питане към Гугъл - "водопад около Самуилова крепост". Така попаднахме на Камешнишкия водопад.

Ето къде се намират двете места едно спрямо друго. Точката с червения пин и надпис Unnamed Rd е мястото, на което оставихме колата и използвахме за изходен пункт за водопада. Намира се при бунгала Камена над с. Камена. А северната точка е Самуиловата крепост.

1. Самуилова крепост

От Сандански до крепостта се стига за около 40 мин. като се преминава през Петрич и покрай Рупите. Пътят до Петрич беше ужасен, но беше в ремонт и се надявам до началото на лятото на 2016 г. да придобие по-европейски вид. След Петрич до крепостта е нормален междуселски път без особено големи кратери. 

Крепостта се пада от лявата страна на пътя и пред входа на парковия комплекс има неголям безплатен паркинг. След портала за комплекса се върви за кратко по поречието на р. Струмешница. В тази част по брега има масички и пейки на сянка под дърветата, което е страхотно място за обяд и пикник за хората, които са решили да изкарат там целия ден. Има и чешма. За самата крепост се преминава по мост над реката и се стига до касата, където се продават билетчета за вход. За възрастни цената е 3 лв. Оттук нататък се изкачвате към крепостта, която е разположена на хълм. 

Всъщност крепост може би е силно казано. Комплексът представлява земно укрепление, което е било изградено от цар Самуил с цел да прегради пътя на византийския император Василий ІІ по пътя му към България. По по онова време императорът усилено се е борел да си възвърне загубените балкански територии. Локацията на Самуиловата крепост е стратегическа. Разположена е в Ключката клисура, между планините Огражден на север и Беласица на юг. От най-високата й част се разкрива красива панорамна гледка към клисурата.

Гледка от Самуиловата крепост на запад към Ключката клисура

Както казах по-горе, това не е типичната средновековна крепост, която сме свикнали да виждаме по нашите земи - с останки от царски дворец, църкви и т.н. Това е земно укрепление, което се състои от три вала и два рова между тях, разположени концентрично по скатовете на хълма. Т.е. единственото зидано тук са стените на първия, най-вътрешен вал (най-вътрешните крепостни стени) и камъните са служели само за подпора на стената от външната страна. В момента на крепостта този зид е почти незабележим. Всеки от трите вала представлява насип от пръст и надлъжно и напречно наредени дървени греди, които да задържат насипа. Постройките във вътрешността на укреплението са били землянки - вкопани жилища с дървена обшивка, които са били свързани по две с общ проход помежду им. Покривите са били двускатни. 

Землянка - жилище в Самуилова крепост

В началото на комплекса има възстановка на землянки. После се стига до монумент на Самуил, в който има зала с експозиция. Тук всеки посетител може да си припомни уроците по история от 6-ти и 12-ти клас, в които учехме за трагичната гибел на самуиловите войници: След многократните опити да навлезе в България и да си върне земите, Василий ІІ успял да заобиколи укреплението на Самуил през планината Беласица и да го нападне в гръб. Самият Самуил бил спасен от сина си и отведен в Прилеп. Голяма част от войниците му били убити, а тези, които останали живи, били ослепени. На всеки 100 слепи Василий ІІ оставил по един с едно око и ги изпратил при Самуил. Като видял българският цар тази гледка, сърцето му не издържало. След три дни умрял.

Монумент със зала

В експозиционната зала ще си припомните още много от историята в края на Първото българско царство. 

От монумента се продължава към третия, най-горен вал на крепостта. Това е валът с най-много землянки. Интересно е решението по пресъздаването им - те не са възстановени, а са маркирани на земята с настилка. Тук е открита и една по-различна землянка - доста по-голяма по размер и с разкрита пещ в югозападния ъгъл. За нея се предполага, че е била полевата резиденция на царя. Тя е частично възстановена и покрита с хале, в което има информационни табели за всеки един обект на територията на укреплението, а също и за процеса по провеждането на разкопките.

Наблюдателна кула

Заобикаляйки халето на царската землянка се натъкнахме на интересен обект. За няколко стотни от секундата наред с недоумението в главата ми се стрелнаха няколко предположения - Що за соц бетон е това? - извънземна чиния, мини Бузлуджа, паметник а-ла 1300 години България, но му липсва петолъчката? Приближавайки се прочетохме табелата: "Каменна основа на наблюдателната кула, чиято горна част е била дървена. От нея са наблюдавани подстъпите към укреплението." Все още се главоблъсках - виждам каменната основа, но защо е излято това ужасно бетонно чудо отгоре й? Качвайки се по стълбите към ринга между четирите колони, картинката започна да ми се изяснява. Соц археолозите са заложили на практичността и издръжливостта във времето, а не на красотата - въпросната извънземна чиния тип мини Бузлуджа пресъздава гледката от дървената горна част на кулата и същевременно дава възможност да се погледне от птичи поглед каменната й основа. Е, след като достигнах до това заключение, вече не бях толкова негативно настроена към това чудо на архитектурата. Наблюдателната кула бе и кулминацията, и заключението на посещението ни в Самуиловата крепост. След кратко хапване на бебешко пюре на сянка, се отправихме към Камешнишкия водопад.

2. Камешнишки водопад

Както писах по-горе, най-близкия изходен пункт за водопада е от с. Камена. Самият водопад се намира между селата Самуилово и Камена. Прочетохме, че може да се тръгне и от с. Коларово, откъдето преходът е около 3 часа по широка и добре маркирана пътека. Ние заложихме на кратката версия - от бунгала Камена (41.361086, 23.072139) кратък преход от 35 мин. до водопада. Първоначално се тръгва покрай едни изоставени бунгала, скрити в тревата, при които реката се преминава по малко мостче. После следва хоризонтална пътека с много интересна гора с криви клони.

Гората към Камешнишкия водопад

По-нагоре пътеката е стръмна, дори на места екстремна. Редува слизания и качвания. Маркирана е добре. В последният участък преди водопада са изградени много мостчета, дървени стълби и парапети, които са доста хлъзгави и нестабилни при влажно време. За сметка на това гората е много красива и макар и малко по-сложен с бебе, преходът наистина си заслужава. Като казвам по-сложен, имам предвид по-сложен за спонтанна разходка - по маратонки и без туристически щеки, както в случая бяхме екипирани ние. Ако тръгнете с добра екипировка и с нагласа за планински преход, нещата биха изглеждали по съвсем друг начин.

Пътеката към Камешнишки водопад в последната й част

Камешнишки водопад

Северните склонове на планината Беласица са изпълнени с малки и очарователни реки - Габровско дере, Свигьовица, Ремешница, Ключка, Яворнишка, Камешница, Коларска, Елешнишка, Иваник и Луда мара. Както виждте от имената им, всяка една от тях е кръстена на селото, до което достига след като напуска Беласица. Макар и с малък и непостоянен режим, тези реки са от ключово значение за населението в полите на планината - служат за питейна вода и за напояване. Всяка от тях крие по няколко водопада, скачащи през непроходими урви. Това е и причината до скоро те да не са били известни. Например, Камешнишкия водопад е първият и най-високият (21 м.) от каскада от няколко водопада. За наше съжаление след зимата никой не бе минавал по пътеката по-нагоре, а ние не бяхме добре екипирани, поради което предпочетохме да не откриваме тайнството на всички красоти на р. Камешница. Мисля си, че Беласица несъмнено може да бъде наречена планина на водопадите и за следващото ни посещение там ще бъдем по-добре подготвени, за да съберем максимално от добрата енергия на чистата вода.